"Къде съм?" Това бе първата мисъл по пътя на осъзнаването ми. Разсънвах се обгърнат от мекотата на памучни завивки, вдишвайки свежия планински въздух, нахлул през малкото прозорче на стаята ми. "Това чувство не може да се обърка. Все още съм в този рай" заключих с въздишка на облекчение, след което бързо отворих очи и усмихнат се огледах наоколо. Бели стени, като облаците, които се носят толкова ниско над земята, тук в австрийските Алпи; семпли, но създаващи чувство за уют мебели; и разбира се - моя прозорец към рая. Дори и легнал можех да видя силуетите на високите алпийски върхове през тънките завеси.(снимка1) Единственото нещо, което бе не на мястото си, беше червената усмихната възглавничка на съседното легло. Може би предната нощ я бях оставил там воден от подсъзнателен страх, че всичко около мен е толкова перфектно, толкова идеално, че без белег на моето присъствие на следващата сутрин може да ми се стори, че все още сънувам. Каквато и да бе истинската причина, тази шега с приказната стаичка ме накара да се усмихна още повече.
Така започна денят ми. Един от 7-те, които прекарах в алписйкото градче Брук. Днес денят щеше да е по-специален от останалите. Имахме намерение да изкачим върха Шмитенхьое. В момента, в който заговорихме за това, мъдро заключих, че пътят ще ми даде много повече от дестинацията в края му. Тогава нямаше как да знам, че не бях съвсем прав. Видяното през 5-те часа изкачване, редом с гледката, която се разкри от върха, чувството на удовлетворение от постигната с цената на огромни усилия цел... всичко това бе толкова прекрасно, че не се побираше в умът ми. Как да реша кое бе най-ценно за мен, след като умореното ми от сивото ежедневие съзнание не бе готово да възприеме цялата природна и душевна красота на това мое приключение ?
Самото изкачване започна със... слизане. Паркирахме колата си във високата част на китното градче Цел ам Зее, но планинската пътека, която бяхме решили да е линията на нашия ход, започваше от подножието му, съвсем близко до езерото. По пътя към нея се насладихме на уникалните австрийски къщи в града. Всички на 2 или 3 етажа, широки дворове със свежа, добре поддържана трева, дървени веранди отрупани с много много цветя.(снимка2) Не мислех, че днес ще е ден, в който ще се възхищавам на сътвореното от човека, но нямах нищо против. За красотите на планината щеше да има време и време...
И ето че след около 30 минути наклонът на земята под краката ни се промени осезаемо. Подредените градини отстъпиха място на иглолистните дървета, шумът на коли и хорски разговори се заглушаваше от песните на птиците. Не след дълго дойде мигът, в който за първи път през онзи ден спря дъхът ни.
Пътят ни минаваше директно през една от ски пистите, която по това време на годината бе покрита със зелена трева. От там се виждаше градчето, вече останало под нас - бели подредени къщи, сякаш строени в надпревара за най-доброто място край езерото. Високо над тях - море от пухкави облаци, спиращо топлите лъчи на сутришното слънце. И, разбира се - езерото. Спокойните му води, гладката като огледало повърхност - те засилваха чувството на спокойствие, на една бленувана хармония, която толкова ми липсваше в шумната българска столица. (снимка3)
Не устояхме на изкусителната гледка и направихме кратка почика за глътка топъл черен чай. След това отново се потопихме в атмосферата на иглолистната гора, а пътят ставаше все по-стръмен. Едва когато след жизнерадостен поздрав " Gruess Gott!" бях задминат от симпатична двойка местни жители на по около 70 години, разбрах, че по-равно няма да стане. И така, леко засрамен, реших да докажа, че 22-годишната ми физика е в състояние да пребори австрийските старци и скоро бях възвърнал първенството си.
Гората постепено оредя, задминахме няколко малки хижички (снимка4). Усещайки приятна умора по цялото тяло и кристално чистия планински въздух в дробовете си стигнахме до второто чудо по пътя си.
В ранните часове на деня облаците все още бяха ниско. Достатъчно ниско за да успеем буквално да минем през тях. (снимка5) В този момент се сетих за годините когато бях съвсем малък и за анимациите на Уолт Дисни. Аладин и Джасмин, носени от летящото килимче, си играеха с облаците. В един от най-силните моменти на филма те мечтаеха и пееха сред облаците. И ето че сега и аз бях сред облаците. Разбира се, ако и аз се бях разпял за любовта, както си се катерехме спокойно, особено без моята "Джасмин" наоколо, спътниците ми щяха да ме помислят за съвсем превъртял. Затова се насладих на тази ретроспекция към детството ми тихо, на ум... и все пак с голяма глупава усмивка на лицето си.
Чосовете се нижеха. Особено след като в далечината, някъде високо в небето, видяхме ресторанта, разположен на самия връх (снимка6). Или е по-правилно да кажа "лифт станцията". Може би и двете... Това няма значение. Не ме интересуваше нито хубавата австрийска храна, нито възможността да се кача на лифта и да спестя на премалелите ми от умора крака 4 часа слизане. За мен тази сграда бе просто един обект, една точка на хоризонта, в която бях вперил поглед и смело правих крачка след крачка към нея. За човек, който 50% от денят си прекарва пред компютъра, а другите 50% пред книгата и масата, и 2 пъти по-къс маршрут щеше да е достатъчен за да изпие до край мизерния резерв от сили в иначе "напетото" му тяло.
Но тогава не мислех за това. В онези вълшебни моменти бях освободил съзнанието си от личната критика, както и от всякакви други лоши мисли. Това бе време на покой за съзнанието ми. Не знам още колко такива минути ще имам през живота си - мигове, в които стойността на всичко минало избледнява пред съкрушителното превъзходство на настоящия момент.. Какво значение има какви са били дните ми досега, след като въпреки тях сега се чувствам страхотно? Какво значение има как изглежда града, в който живея, след като сега съм на хиляди километри отдалечен от него и буквално, според моите представи, се намирам в рая? Прокраднеше ли се в съзнанието ми потенциално опасен отговор на тези въпроси просто си казвах "Боже, само погледни къде се намираш!" и позволявах чудната атмосфера на австрийските Апли да си свърши работата.
И ето че прехода свърши. Достигнах своята цел, а гледката бе една от най-прекрасните, които очите ми ще видят някога. Златиста трева навсякъде около мен. Ах, тази чудна, мека алпийска трева. Преди нея - облаците. Под тях - иглолистната гора и хижите сгушени в нея. В нейното начало - китното градче, оградило перлата на местността - езерото. (снимка7)
"Всичко това е истинско. Преди часове бях в самото начало, преминах през всички тези красоти и ето ме тук... лежа в златната трева между небето и земята."
В този момент не исках нищо друго, освен до мен да беше моята любима.
