Два прости съвета

Тази статия е за теб, защото ти не си перфектен. Аз също не съм, но има голяма вероятност да съм по-добър от теб в това, което вярвам, което усмисля живота ми и ми дава сили да приема, че личността ми струва нещо и заслужава уважение, както от заобикалящите ме, така и от мен самият. Колкото и да си уверен, доволен и уравновесен, ти имаш нужда от съвети. Всеки има нужда от тях... Нека ти дам поне два такива, отностно неща, които ме вълнуват всеки божи ден; за които години наред не съм си променял мнението, които ми се струват все по-важни. А дали ще се поучиш от тях или ще махнеш с ръка зависи от теб.

Искам да ти разкажа за две елементарни неща, свързани с отношенията между теб и останалите. Толкова елементарни неща, че ги знаят и малките деца, но големите са тези, които ги потъпкват. А защо се случва така? Защото всички сме тъпи егоисти и ни е най-удобно да бъдем такива. Понякога не се ли отвръщаваш от човека, от неговите тъпи лични интереси, за постигането, за които загърбва морал, разум и каквато още "спънка" се сетите? Въпреки, че добре знаеш всичко, което ще ти кажа сега, аз напук ще пиша все едно то е нещо ново за теб. Нещо, което винаги е било пред теб, но не си забелязал, болезнено очевидно. Ето за какво става въпрос:


Първо: Постъпвай правилно!

- Защо, по дяволите, хората лесно си дават сметка, кое е правилно и кое не е, но 100 пъти по-лесно не му обръщат никакво внимание и постъпват както на тях им е удобно. Примерите тук са толкова, колкото са видовете отношния между хората, защото вида отношение изобщо не е фактор,а елемент спомагащ за колоритността им. На работа, в училище, у дома, сред приятели, пред непознати.... навсякъде човек си остава същия егоист и не постъпва правилно. Нека се концентрираме върху нещо по-понятно за мен и може би повечето читатели на този блог. Правилно е след като някой е направил нещо голямо за теб, да го цениш и да се отнасяш добре с него. Може би да му отвърнеш също с добрина? Нали така, деца? ДА, така е. Защото тогава след като някоя простотия подразни великата ни личност ние за миг забравяме какво е направил човека срещу нас и се правим на нацупени. Защо се концентрираме върху пошлото настояще, когато в миналото се е случило нещо толкова значимо, балагодарение на същия този човек, който в дадения момент е потърпевш от нашите прости прищевки, може би и от някой комплекс. Уважавай хората, които са доказали, че държат на теб с дела, не със думи! Правилно е нали? Защо тогава не го правиш? Защо аз не го правя? Защо появи ли се някой нов, интересен на лесна ръка може да откажем поканата на приятел да прекараме следобеда заедно дори няколко пъти подред и да подарим малкото си време на почти непознатия? С какво той е заслужил повече? Май с нищо, а? Тогава видиш ли, че приятел има нужда от теб... (каквато и да е нужда - дори просто да изпие кафето си в топлината на твоята компания ) ... помогни му да се почувства добре! Това беше един конкретен пример. Вярвам, че стига да искаш, ще се сетиш за още десетки. Аз продължавам нататък, защото "втория съвет" ме възмущава дори повече.



Второ: Не лъжи!

- Всичко написано тук се свежда до първия съвет. Тогава може би нямаш нужда от втория? Но знам, че дори и да искаш, няма (защото не можеш) да постъпваш правилно в 100% от случаите. Затова държа да ти споделя и нещичко отностно и лъжите, та поне тях да ограничиш, колкото простосмъртното ти АЗ позволява. Много, често когато се запознаваш с някого (особено в И-нет, защото тук всички сме много смели) той/тя ти казва - "мразя лъжите". Когато човек мрази нещо, той се стреми да го избягва нали? Така сме устроени ние - хората. Обаче лъжем... Лъжем та се пръскаме. Самият аз съм изричал и продължавам да изричам божествените думи "Аз не лъжа" Каква ирония... Самите те са лъжа. Защото не съм достатъчно силен да не излъжа понякога. Може и да е 2 пъти на година, но пак лъжа. Всеки лъже. А нали уж мразим лъжите? Какво по-гадно и алогично от това да заблудиш някого, да предизвикаш у него силни чувства въз основата на неистински факти? Нали живеем в реалността? Със зрението си, слушът си, интуицията ако щете...с всички сетива, дадени ни от природата възприемаме нещата така както са, за да може в един момент до теб да застане друго човешко същество и предизвика точно обратното. На 20 година съм и живота има още много да си играе с мен. Сигурен съм, че през живота ми ще се сблъскам с много лъжи, които може би самият аз ще поддържам, защото усъзнавам колко са важни те и че хората не могат да живеят без тях. Няма да давам примери, защото лично аз не съм се сблъскал досега с нещо, за което не може да се каже истината. Но нека видим нещата от ежедневието, с които с теб се сблъскваме през ден. Много от нас лъжат любимата, че вчера са си мислили цяяяяла вечер за нея, понеже тя иска да чуе това(а всъщност снощи е била съвсем обикновена вечер... излизане с рпиятели, сериала преди лягане...никакви по-специални мисли), че е взел повече пари точно за да го заведе на кино и после да обсъдят филма в скъпо заведение (а всъщност им е хрумнало в последния момент да се направят на романтици и кавалери, като са видели, че става скучно), че като са се запознали веднага са поискали да бъдат заеднос нея(а всъщност са започнали да се замислят за връска два-три дена след това, като са научили, че момичето си няма приятел и си пада по мъже като тях) Това правилно ли е :@ !? Тези лъжи правят ли живота ни по-хубав. Много ли си горд да набиеш в главата на момичето, с което си в момента, чрез измислени красиви приказки, колко е значима, колко еспециална, щом като това изобщо не е така. Всъщност ти е все едно дали си с нея или с най-добрата й приятелка, която и без това има по-секски тяло. До къде ще се стигне с такива лъжи ? Ще се покефиш на тялото й, ще си поглезиш егото, ще се пофукаш и ще я нараниш страшно много, когато изведнъж опровергаеш всичките казано от теб като я зарежеш, защото ти е писнало или си набелязал друга жертва? Да й кажеш не с думи, а по-лошо - с действия: "Не, не си специална, защото не виждам това, което те отличава от другите момичета; Не, не си значима, понеже с теб тялото ми работи, но душата ми спи" Каквото и да ми кажеш, не можеш да ме убедиш, че такива лъжи могат да се поправят. А има далеч по-сериозни, в сравнение с които тези по-горе са раняващи колкото галене с перце. Така че не лъжи нито за тези неща...И като те питат какво си закусил не казвай "препечени филий и чай" след като нищо не си закусвал. Не разбра последното ли? Какво значение пък има какво си закусвал, това би било смехотворно и прекалено? Ама не е! Нали не обичаш да лъжеш и да те лъжат. Това лъжа ли е - лъжа е. Тогава защо да няма значение? Няма лъжа без значение, всичко казано има своите последствия! Научи се да не лъжеш за "незначимите" неща и ще ти е по-лесно да не лъжеш за според теб значимите.

Трето: .............
Този съвет си го дай сам. Човек трябва и сам да си е учител. Използвай другите за да дадат инерция на идеите ти, не за да ти ги създават. Мъдрият човек сам разсъжава и уформя мнението си. Затова ти писах за теми, за които вече имаш мнение. Понеже въпреки че досега ти се крещях, вярвам, че си мъдър и казаното от мен ще ти повлие по някакъв начин, на отдавна създадения у теб мироглед. Ако ли не - един от двама ни е глупак в сравнение житейския опит и познанията на другия. Надявам се глупакът да съм аз.






-----------------------------------------------

Към всички, които имат навика да пишат...

Много трудно ми беше да започна да пиша. За да имам желание наистина да пиша трябва да се случи нещо с мен, да преживея нещо, което променя представите ми за нещата, да ме подтикне към размисъл върху теми, които обикновено в ежедневието си дори и не приемам заслужаващи времето, усилията и нервите.... Или поне тогава статиите стават наистина хубави...
Напоследък при мен се случиха много неща. Лошото е, че голяма част от тях са неприятни. Не че се стремя да пиша само за хубавото, но освен тежки и тъжни, те бяха и твърде лични. Не би било разумно да пиша за толкова съкровени неща пред всички. Може би пред някои хора ще обесня за какво става въпрос, може би не...
Като реазултат от преживяното напоследък ми е доста трудно да се седна и да попълня блога си с някоя нова приятничка статия:) Колкото и да ми се иска... Дори и сега седнах с тази нагласа... Уж за миг ще си представя, че съм от онези писатели, които се взират в белия празен лист и просто не могат преминат невидимата бариера и да започнат да пишат. Тогава ще се постарая, ще измисля как да започна да пиша... И всичко ще е наред. Това беше идеята.
Е избрах хубаво заглавие, започнах и да пиша... Но съвестта ми не позволи да продължа. Не мога да пиша за нещо, което ме вълнува само заради самата му хубава същност, а не защото наистина докосва душата ми. Иначе темата беше "Доброто настроение"... Бях решил да разсъждавам как ли се чувстват хората, които нон стоп са усмихнати и правят всевъзможни глупости, не защото са влюбени или им се е случило нещо друго невероятно хубаво, а просто защото откакто се помнят са такива. Просто това е характера им... И никой не ги е виждал тъжни, освен ако наистина не са имали причина за това. Живота може да пречупи всеки от нас, с колкото и оптимизъм да е зареден... Дали наистина са по-щастливи от повечето си връстници, или и те като всички нас са измъчвани от същите проблеми, просто се смеят толкова много, че не го забелязваме.... Не може да не познавате такива хора... поне 1-2ма, колкото познавам аз. Наистина има много за писане по тази тема, но може би друг път.... Сега не мога.. Започвам да пиша и след 10 реда просто спирам замислен за нещо друго и ... до там...
Описвам по-подробничко как се чувствам сега спрямо писането, понеже за мен представлява интерес дали тези, от вас, които пишат мноооооооооооооого по-редовно и много по-хубаво от мен, които създават изкуство, а не само водят някакъв си блог, имат такива моемнти. Много искате да пишете за нещо, значете, че темата е супер, че ви интересува и дори засяга, но просто не можете... Някои от вас пишат и стихотворения. Представям си на тях колко им е трудно в тези моменти...
Призивът ми е следния - няма да гоня всеки от вас поотделно за да го питам. Нека просто тези от вас, които имат навика да пишат (каквото и да е - стаии, книги, стихотворения, разкази, реферати ако щете...) да ми споделят в коментар към тази статия (ако искате и като анонимни) дали се случва и това с тях.Според моите представи отностно този проблем това се случва на всички - живота не ви предлага нищо ведро, за което да можете да пишете, а само тъжни лични гадости.... И се борите с празния лист все пак да пишете за нещо друго, не за скорошните си разочарования и натрупания горчив опит, а за нещо далеч по-интригуващо и приятно...
Може ли човек да се пребори с този проблем? Не ви говоря 1-2 дена или седмица, в която да не може да седнете пред компютъра и започвайки да пишете, проблемът ви да не е какво да изсмучите от пръстите си за да стане статията достатъчно дълга, а как да укротите целия вихър от мисли и чувства и да ги превърнете в достатъчно текст, не повече от 1000 думи, който да ги разкрива напълно пред читателите. Става въпрос за цели месеци. Страх ме е да се замисля точния им борй. Искам да пиша, но не мога... Какво... трябва като в някоя холивудска комедия да хване живота за юздите и да полудея за няколко дни , че да ми мине ли, какво ?? Може би не, понеже според фактите водя същия живот, който водих и миналата година например... говорейки за димамика, радост и тъга, риск, постижения, развлечения... Отново имам дни, които ще помня цял живот, защото съм страшно щастлив. Отново има дни, за които съм си мислил, че ще ще бъда най-щастливия човек на света, а са завършвали удър под кръста, поднесен от живота. Всичко си е горе-долу както преди, а не ми се пише за нищо, което да мога да си позволя да ви изложа тук. Само за проблеми, достойни за една много яка и продължителна депресия.(На която не се дадох - мухахаха...) Осъзнах, че ми се пише единствено за този мой сегашен проблем, който като се замисля не е много сегашен, понеже така е от месеци, както вече казах... Поне успях да превърна тази своя слабост в средство, чрез което постигнах целта си - все пак написах нещо, което се надявам (само този път) да помогне повече на мен, отколкото на вас...

П.с - Осъзнавам, че тази статия няма да представлява интерес за много от вас. Нито пък е достатъчно добре написана за останалите. Но нямам намерение да я трия, нито да я едитвам сериозно. Понеже не трябва винаги да се стремя всичко в блога ми да е перфектно. Не искам да се превръща във витрина с прекрасни експонати. Целта му е да развлича душата ми и когато тя е достигната няма нужда да се престаравам с козметични промени по написаното. Благодаря за вниманието и особено на хората, които ще оставят коментарите си по темата.