Много трудно ми беше да започна да пиша. За да имам желание наистина да пиша трябва да се случи нещо с мен, да преживея нещо, което променя представите ми за нещата, да ме подтикне към размисъл върху теми, които обикновено в ежедневието си дори и не приемам заслужаващи времето, усилията и нервите.... Или поне тогава статиите стават наистина хубави...
Напоследък при мен се случиха много неща. Лошото е, че голяма част от тях са неприятни. Не че се стремя да пиша само за хубавото, но освен тежки и тъжни, те бяха и твърде лични. Не би било разумно да пиша за толкова съкровени неща пред всички. Може би пред някои хора ще обесня за какво става въпрос, може би не...
Като реазултат от преживяното напоследък ми е доста трудно да се седна и да попълня блога си с някоя нова приятничка статия:) Колкото и да ми се иска... Дори и сега седнах с тази нагласа... Уж за миг ще си представя, че съм от онези писатели, които се взират в белия празен лист и просто не могат преминат невидимата бариера и да започнат да пишат. Тогава ще се постарая, ще измисля как да започна да пиша... И всичко ще е наред. Това беше идеята.
Е избрах хубаво заглавие, започнах и да пиша... Но съвестта ми не позволи да продължа. Не мога да пиша за нещо, което ме вълнува само заради самата му хубава същност, а не защото наистина докосва душата ми. Иначе темата беше "Доброто настроение"... Бях решил да разсъждавам как ли се чувстват хората, които нон стоп са усмихнати и правят всевъзможни глупости, не защото са влюбени или им се е случило нещо друго невероятно хубаво, а просто защото откакто се помнят са такива. Просто това е характера им... И никой не ги е виждал тъжни, освен ако наистина не са имали причина за това. Живота може да пречупи всеки от нас, с колкото и оптимизъм да е зареден... Дали наистина са по-щастливи от повечето си връстници, или и те като всички нас са измъчвани от същите проблеми, просто се смеят толкова много, че не го забелязваме.... Не може да не познавате такива хора... поне 1-2ма, колкото познавам аз. Наистина има много за писане по тази тема, но може би друг път.... Сега не мога.. Започвам да пиша и след 10 реда просто спирам замислен за нещо друго и ... до там...
Описвам по-подробничко как се чувствам сега спрямо писането, понеже за мен представлява интерес дали тези, от вас, които пишат мноооооооооооооого по-редовно и много по-хубаво от мен, които създават изкуство, а не само водят някакъв си блог, имат такива моемнти. Много искате да пишете за нещо, значете, че темата е супер, че ви интересува и дори засяга, но просто не можете... Някои от вас пишат и стихотворения. Представям си на тях колко им е трудно в тези моменти...
Призивът ми е следния - няма да гоня всеки от вас поотделно за да го питам. Нека просто тези от вас, които имат навика да пишат (каквото и да е - стаии, книги, стихотворения, разкази, реферати ако щете...) да ми споделят в коментар към тази статия (ако искате и като анонимни) дали се случва и това с тях.Според моите представи отностно този проблем това се случва на всички - живота не ви предлага нищо ведро, за което да можете да пишете, а само тъжни лични гадости.... И се борите с празния лист все пак да пишете за нещо друго, не за скорошните си разочарования и натрупания горчив опит, а за нещо далеч по-интригуващо и приятно...
Може ли човек да се пребори с този проблем? Не ви говоря 1-2 дена или седмица, в която да не може да седнете пред компютъра и започвайки да пишете, проблемът ви да не е какво да изсмучите от пръстите си за да стане статията достатъчно дълга, а как да укротите целия вихър от мисли и чувства и да ги превърнете в достатъчно текст, не повече от 1000 думи, който да ги разкрива напълно пред читателите. Става въпрос за цели месеци. Страх ме е да се замисля точния им борй. Искам да пиша, но не мога... Какво... трябва като в някоя холивудска комедия да хване живота за юздите и да полудея за няколко дни , че да ми мине ли, какво ?? Може би не, понеже според фактите водя същия живот, който водих и миналата година например... говорейки за димамика, радост и тъга, риск, постижения, развлечения... Отново имам дни, които ще помня цял живот, защото съм страшно щастлив. Отново има дни, за които съм си мислил, че ще ще бъда най-щастливия човек на света, а са завършвали удър под кръста, поднесен от живота. Всичко си е горе-долу както преди, а не ми се пише за нищо, което да мога да си позволя да ви изложа тук. Само за проблеми, достойни за една много яка и продължителна депресия.(На която не се дадох - мухахаха...) Осъзнах, че ми се пише единствено за този мой сегашен проблем, който като се замисля не е много сегашен, понеже така е от месеци, както вече казах... Поне успях да превърна тази своя слабост в средство, чрез което постигнах целта си - все пак написах нещо, което се надявам (само този път) да помогне повече на мен, отколкото на вас...
П.с - Осъзнавам, че тази статия няма да представлява интерес за много от вас. Нито пък е достатъчно добре написана за останалите. Но нямам намерение да я трия, нито да я едитвам сериозно. Понеже не трябва винаги да се стремя всичко в блога ми да е перфектно. Не искам да се превръща във витрина с прекрасни експонати. Целта му е да развлича душата ми и когато тя е достигната няма нужда да се престаравам с козметични промени по написаното. Благодаря за вниманието и особено на хората, които ще оставят коментарите си по темата.
Напоследък при мен се случиха много неща. Лошото е, че голяма част от тях са неприятни. Не че се стремя да пиша само за хубавото, но освен тежки и тъжни, те бяха и твърде лични. Не би било разумно да пиша за толкова съкровени неща пред всички. Може би пред някои хора ще обесня за какво става въпрос, може би не...
Като реазултат от преживяното напоследък ми е доста трудно да се седна и да попълня блога си с някоя нова приятничка статия:) Колкото и да ми се иска... Дори и сега седнах с тази нагласа... Уж за миг ще си представя, че съм от онези писатели, които се взират в белия празен лист и просто не могат преминат невидимата бариера и да започнат да пишат. Тогава ще се постарая, ще измисля как да започна да пиша... И всичко ще е наред. Това беше идеята.
Е избрах хубаво заглавие, започнах и да пиша... Но съвестта ми не позволи да продължа. Не мога да пиша за нещо, което ме вълнува само заради самата му хубава същност, а не защото наистина докосва душата ми. Иначе темата беше "Доброто настроение"... Бях решил да разсъждавам как ли се чувстват хората, които нон стоп са усмихнати и правят всевъзможни глупости, не защото са влюбени или им се е случило нещо друго невероятно хубаво, а просто защото откакто се помнят са такива. Просто това е характера им... И никой не ги е виждал тъжни, освен ако наистина не са имали причина за това. Живота може да пречупи всеки от нас, с колкото и оптимизъм да е зареден... Дали наистина са по-щастливи от повечето си връстници, или и те като всички нас са измъчвани от същите проблеми, просто се смеят толкова много, че не го забелязваме.... Не може да не познавате такива хора... поне 1-2ма, колкото познавам аз. Наистина има много за писане по тази тема, но може би друг път.... Сега не мога.. Започвам да пиша и след 10 реда просто спирам замислен за нещо друго и ... до там...
Описвам по-подробничко как се чувствам сега спрямо писането, понеже за мен представлява интерес дали тези, от вас, които пишат мноооооооооооооого по-редовно и много по-хубаво от мен, които създават изкуство, а не само водят някакъв си блог, имат такива моемнти. Много искате да пишете за нещо, значете, че темата е супер, че ви интересува и дори засяга, но просто не можете... Някои от вас пишат и стихотворения. Представям си на тях колко им е трудно в тези моменти...
Призивът ми е следния - няма да гоня всеки от вас поотделно за да го питам. Нека просто тези от вас, които имат навика да пишат (каквото и да е - стаии, книги, стихотворения, разкази, реферати ако щете...) да ми споделят в коментар към тази статия (ако искате и като анонимни) дали се случва и това с тях.Според моите представи отностно този проблем това се случва на всички - живота не ви предлага нищо ведро, за което да можете да пишете, а само тъжни лични гадости.... И се борите с празния лист все пак да пишете за нещо друго, не за скорошните си разочарования и натрупания горчив опит, а за нещо далеч по-интригуващо и приятно...
Може ли човек да се пребори с този проблем? Не ви говоря 1-2 дена или седмица, в която да не може да седнете пред компютъра и започвайки да пишете, проблемът ви да не е какво да изсмучите от пръстите си за да стане статията достатъчно дълга, а как да укротите целия вихър от мисли и чувства и да ги превърнете в достатъчно текст, не повече от 1000 думи, който да ги разкрива напълно пред читателите. Става въпрос за цели месеци. Страх ме е да се замисля точния им борй. Искам да пиша, но не мога... Какво... трябва като в някоя холивудска комедия да хване живота за юздите и да полудея за няколко дни , че да ми мине ли, какво ?? Може би не, понеже според фактите водя същия живот, който водих и миналата година например... говорейки за димамика, радост и тъга, риск, постижения, развлечения... Отново имам дни, които ще помня цял живот, защото съм страшно щастлив. Отново има дни, за които съм си мислил, че ще ще бъда най-щастливия човек на света, а са завършвали удър под кръста, поднесен от живота. Всичко си е горе-долу както преди, а не ми се пише за нищо, което да мога да си позволя да ви изложа тук. Само за проблеми, достойни за една много яка и продължителна депресия.(На която не се дадох - мухахаха...) Осъзнах, че ми се пише единствено за този мой сегашен проблем, който като се замисля не е много сегашен, понеже така е от месеци, както вече казах... Поне успях да превърна тази своя слабост в средство, чрез което постигнах целта си - все пак написах нещо, което се надявам (само този път) да помогне повече на мен, отколкото на вас...
П.с - Осъзнавам, че тази статия няма да представлява интерес за много от вас. Нито пък е достатъчно добре написана за останалите. Но нямам намерение да я трия, нито да я едитвам сериозно. Понеже не трябва винаги да се стремя всичко в блога ми да е перфектно. Не искам да се превръща във витрина с прекрасни експонати. Целта му е да развлича душата ми и когато тя е достигната няма нужда да се престаравам с козметични промени по написаното. Благодаря за вниманието и особено на хората, които ще оставят коментарите си по темата.
Дака, разбирам напълно проблема ти! На всеки един от нас (повярвай) му се е случвало подоно нещо. Седяла съм пред празния лист с прекрасна тема за развиване милиони пъти и когато почна да пиша просто се спирам от нещо (дори не нзам какво),kогато темата е прекрасна и ще зарадва всички, но тя не ми е присъща точно в този момент.
ОтговорИзтриванеМоже би, защото в този момент ме вълнуват много по-важни неща или защото самата мисъл да напиша нещо, което е различно без да има смислъл да ме накра да се почувствам по-добре от това, че съм го написала, ме спира...Може би, защото аз чувствам всяко нещо, което пиша, като мой собствен проблем...
Когато искам да направя проблема, който ме мъчи един вид изкуство, аз се освобождавам от него и така се чувствам по-лека. А когато темата не е толкова важна за мен в определен момент тя просто не може да стане красива и да покаже личното ми мнение за нея, ако в тогава има нещо, което ме тревожи повече.
Не се притеснявай, че повечето ти статии са тъжни и свързани с проблемите ти, защото именно това е смисъла да пишеш - да покажеш на хората, кое е истински стойностно и важно за теб самия, да покажеш кое те наранява и защо.
Темата, която си опитал да развиеш наистина е много интересна, но нима това е нещото, което те кара да твориш? Когато един писател, като теб има вдъхновение за нещо, той обикновенно се вдъхновява от собствения си живот, а животът се състои и от много проблеми.
Когато пишеш стихове обаче всичко е различно - с тях ти изразяваш и гняв и радост и страх, но чувстата са мнго силно изразени. Един стих се пише много по-трудно от всякакъв друг тип литература. Аз не съм писала стихове от около година, защото не съм почувствала нещо толкова силно, че да го изразя в рима. Опитвала съм да съчиня стих, но дори след като напиша голяма част от него осъзнавам, че той не означава нищо за мен, въпреки че се получава добре.
Тайната е всеки път, когато пишеш да го правиш не, защотот трябва, а защото наистина искаш със статията си (в твоя случай) да докоснеш нас, читателите, и да ни накараш да се замислим. Ако проблеми и тъжни мисли ти помагат да направиш дълбоко, интересно и уникално творение (като твоите), то не се притеснявай, че това ще е поредната депресирана творба, а просто я напиши, защото хората, които ценят статиите ти, харесват това, което пишеш, понеже то е важно за теб и е написано така, че да ни накара не само да ти помогнем, но и да се вгледаме и в нашите собствени спънки в живота.
Ти имаш уникален начин на мислене и независимо какъв е повода за написването на твоите "шедьоври", те стават уникални, защото това, което те е подтикнало да ги създадеш е истинско и важно за теб.
P.S. Извинявай, коментара стана малко дългичък, но не нзаех как да обясня това, което мисля без да звуча двусмислено. Надявам се, че съм помогнала =)
Невероятно много ти благодаря за прекрасния коментар. Няма нужда да се извиняваш, че е дълъг. Четох го с голям интерес и дори и да съдържаше два пъти повече думи нямаше да мисля, че е прекалено. Абсолютно адекватен отговор! Точно на такива коментари се надявах, само дето ти отново надмина очакванията ми:) Много се радвам, че си разбрала какъв ми е проблема и ми даде тези прекрасни съвети. За много от нещата съм си мислил и съм разсъждавал посъщия начин, освен за едно - да пиша направо за проблемите си. Много си права, че и отрицателната емоция може да създаде такава творба, каквато хора като нас ще харесат. Имам страх, че не е уместно да занимавам хората с проблемите си, че нещата са прекалено лични и тнт... Тъй като този и още куп подобни притеснения успяват да ме спрат, засега няма да пиша за тях. Но съм ти много признателен, че хвърли светлина и върху този вариант и така добре го аргументира. Коментарите ти значат много за мен, казах ти го и по скайп... Не можеш да си представиш колко много и ще се радвам да ти се отблагодаря когато мога, с каквото мога...
ОтговорИзтриванеВсъщност, Дака, не виждам причина да се притесняваш, че някоя статия ще бъде прекалено лична. Във всяко твое "творение" можеш да добавиш личния си опит, някой и друг твой собствен проблем или дори да разкриеш само начинът, по който гледаш на нещата, за да дообогатиш статията. Не е необходимо да се задълбаваш в лични проблеми (а на теб и без това ти е неудобно да натоварваш хората с тях), но да споделиш неуспех или нещо, което те тревожни няма да навреди - напротив, това ще направи статията по-истинска, по-лична, но и по-лесна за възприемане.
ОтговорИзтриванеТова, разбира се, е моето лична мнение и всеки може да го опровергае, но за мен това е един от правилните погледи към нещата.
Не мисля, че ще има много хора, които няма да се съгласят. Това, което предлагаш е точно баланса между личното и чуждото. А да се постигне (балас в каквото и да е) винаги е трудно, но абсолютно правилно. След второто мнение разбрах по-точно какво имаш впредвид. По-рано приех (може и аз да не съм чел внимателно или да съм си втълпил нещо:) ) , че ме съветваш да опитам другата крайност - да пиша за нещо лично, все едно говоря на близък човек. Но самият факт, че очевидно е "крайност" ме спира:) Както и да е... с второто ти мнение съм напълно съгласен. На думи всичко е лесно и ясно, ще видим някой ден дали ще е толквоа лесно да се осъществи на практика:)
ОтговорИзтриванеПривет, Дака,
ОтговорИзтриванеза пореден път чета блога ти и ме караш да се замисля за много неща. Относно отворения въпрос, който си оставил за кореспонденция с читателите на блога ти - аз съм на мнение , че трябва да пишеш това, което ти идва от сърце.
Спомням си, когато пишех статии за училищния вестник и бях вдигнала собствената си летва до степен, в която един път седях, точно както споменаваш в статията, и ми се въртяха всякакви други мисли, но не и конструктивни по зададената тема.
Понеже съм упорита, написах нещо на две-на три,показах го на редакторката, чиито отговор беше еднозначен: "Не струва!". Замисляйки се над това установих, че преди това бях писала за неща, които живо ме вълнуват, бях писала със сърце и именно заради това се харесваха материалите.
Ето защо - още повече, че ти пишеш блог,чиято тема е самият теб - трябва (мразя думата "трябва") да разказваш за това, което те вълнува,а не за това, което би могло да се хареса. Мисля, че посетителите на блогове влизат тук не за да четат поезия или невероятни белетристични шедьоври, а за да видят нещо истинско. Поздравления за блога! ;)