Тази статия е за теб, защото ти не си перфектен. Аз също не съм, но има голяма вероятност да съм по-добър от теб в това, което вярвам, което усмисля живота ми и ми дава сили да приема, че личността ми струва нещо и заслужава уважение, както от заобикалящите ме, така и от мен самият. Колкото и да си уверен, доволен и уравновесен, ти имаш нужда от съвети. Всеки има нужда от тях... Нека ти дам поне два такива, отностно неща, които ме вълнуват всеки божи ден; за които години наред не съм си променял мнението, които ми се струват все по-важни. А дали ще се поучиш от тях или ще махнеш с ръка зависи от теб.
Искам да ти разкажа за две елементарни неща, свързани с отношенията между теб и останалите. Толкова елементарни неща, че ги знаят и малките деца, но големите са тези, които ги потъпкват. А защо се случва така? Защото всички сме тъпи егоисти и ни е най-удобно да бъдем такива. Понякога не се ли отвръщаваш от човека, от неговите тъпи лични интереси, за постигането, за които загърбва морал, разум и каквато още "спънка" се сетите? Въпреки, че добре знаеш всичко, което ще ти кажа сега, аз напук ще пиша все едно то е нещо ново за теб. Нещо, което винаги е било пред теб, но не си забелязал, болезнено очевидно. Ето за какво става въпрос:
Първо: Постъпвай правилно!
- Защо, по дяволите, хората лесно си дават сметка, кое е правилно и кое не е, но 100 пъти по-лесно не му обръщат никакво внимание и постъпват както на тях им е удобно. Примерите тук са толкова, колкото са видовете отношния между хората, защото вида отношение изобщо не е фактор,а елемент спомагащ за колоритността им. На работа, в училище, у дома, сред приятели, пред непознати.... навсякъде човек си остава същия егоист и не постъпва правилно. Нека се концентрираме върху нещо по-понятно за мен и може би повечето читатели на този блог. Правилно е след като някой е направил нещо голямо за теб, да го цениш и да се отнасяш добре с него. Може би да му отвърнеш също с добрина? Нали така, деца? ДА, така е. Защото тогава след като някоя простотия подразни великата ни личност ние за миг забравяме какво е направил човека срещу нас и се правим на нацупени. Защо се концентрираме върху пошлото настояще, когато в миналото се е случило нещо толкова значимо, балагодарение на същия този човек, който в дадения момент е потърпевш от нашите прости прищевки, може би и от някой комплекс. Уважавай хората, които са доказали, че държат на теб с дела, не със думи! Правилно е нали? Защо тогава не го правиш? Защо аз не го правя? Защо появи ли се някой нов, интересен на лесна ръка може да откажем поканата на приятел да прекараме следобеда заедно дори няколко пъти подред и да подарим малкото си време на почти непознатия? С какво той е заслужил повече? Май с нищо, а? Тогава видиш ли, че приятел има нужда от теб... (каквато и да е нужда - дори просто да изпие кафето си в топлината на твоята компания ) ... помогни му да се почувства добре! Това беше един конкретен пример. Вярвам, че стига да искаш, ще се сетиш за още десетки. Аз продължавам нататък, защото "втория съвет" ме възмущава дори повече.
Второ: Не лъжи!
- Всичко написано тук се свежда до първия съвет. Тогава може би нямаш нужда от втория? Но знам, че дори и да искаш, няма (защото не можеш) да постъпваш правилно в 100% от случаите. Затова държа да ти споделя и нещичко отностно и лъжите, та поне тях да ограничиш, колкото простосмъртното ти АЗ позволява. Много, често когато се запознаваш с някого (особено в И-нет, защото тук всички сме много смели) той/тя ти казва - "мразя лъжите". Когато човек мрази нещо, той се стреми да го избягва нали? Така сме устроени ние - хората. Обаче лъжем... Лъжем та се пръскаме. Самият аз съм изричал и продължавам да изричам божествените думи "Аз не лъжа" Каква ирония... Самите те са лъжа. Защото не съм достатъчно силен да не излъжа понякога. Може и да е 2 пъти на година, но пак лъжа. Всеки лъже. А нали уж мразим лъжите? Какво по-гадно и алогично от това да заблудиш някого, да предизвикаш у него силни чувства въз основата на неистински факти? Нали живеем в реалността? Със зрението си, слушът си, интуицията ако щете...с всички сетива, дадени ни от природата възприемаме нещата така както са, за да може в един момент до теб да застане друго човешко същество и предизвика точно обратното. На 20 година съм и живота има още много да си играе с мен. Сигурен съм, че през живота ми ще се сблъскам с много лъжи, които може би самият аз ще поддържам, защото усъзнавам колко са важни те и че хората не могат да живеят без тях. Няма да давам примери, защото лично аз не съм се сблъскал досега с нещо, за което не може да се каже истината. Но нека видим нещата от ежедневието, с които с теб се сблъскваме през ден. Много от нас лъжат любимата, че вчера са си мислили цяяяяла вечер за нея, понеже тя иска да чуе това(а всъщност снощи е била съвсем обикновена вечер... излизане с рпиятели, сериала преди лягане...никакви по-специални мисли), че е взел повече пари точно за да го заведе на кино и после да обсъдят филма в скъпо заведение (а всъщност им е хрумнало в последния момент да се направят на романтици и кавалери, като са видели, че става скучно), че като са се запознали веднага са поискали да бъдат заеднос нея(а всъщност са започнали да се замислят за връска два-три дена след това, като са научили, че момичето си няма приятел и си пада по мъже като тях) Това правилно ли е :@ !? Тези лъжи правят ли живота ни по-хубав. Много ли си горд да набиеш в главата на момичето, с което си в момента, чрез измислени красиви приказки, колко е значима, колко еспециална, щом като това изобщо не е така. Всъщност ти е все едно дали си с нея или с най-добрата й приятелка, която и без това има по-секски тяло. До къде ще се стигне с такива лъжи ? Ще се покефиш на тялото й, ще си поглезиш егото, ще се пофукаш и ще я нараниш страшно много, когато изведнъж опровергаеш всичките казано от теб като я зарежеш, защото ти е писнало или си набелязал друга жертва? Да й кажеш не с думи, а по-лошо - с действия: "Не, не си специална, защото не виждам това, което те отличава от другите момичета; Не, не си значима, понеже с теб тялото ми работи, но душата ми спи" Каквото и да ми кажеш, не можеш да ме убедиш, че такива лъжи могат да се поправят. А има далеч по-сериозни, в сравнение с които тези по-горе са раняващи колкото галене с перце. Така че не лъжи нито за тези неща...И като те питат какво си закусил не казвай "препечени филий и чай" след като нищо не си закусвал. Не разбра последното ли? Какво значение пък има какво си закусвал, това би било смехотворно и прекалено? Ама не е! Нали не обичаш да лъжеш и да те лъжат. Това лъжа ли е - лъжа е. Тогава защо да няма значение? Няма лъжа без значение, всичко казано има своите последствия! Научи се да не лъжеш за "незначимите" неща и ще ти е по-лесно да не лъжеш за според теб значимите.
Трето: .............
Този съвет си го дай сам. Човек трябва и сам да си е учител. Използвай другите за да дадат инерция на идеите ти, не за да ти ги създават. Мъдрият човек сам разсъжава и уформя мнението си. Затова ти писах за теми, за които вече имаш мнение. Понеже въпреки че досега ти се крещях, вярвам, че си мъдър и казаното от мен ще ти повлие по някакъв начин, на отдавна създадения у теб мироглед. Ако ли не - един от двама ни е глупак в сравнение житейския опит и познанията на другия. Надявам се глупакът да съм аз.
-----------------------------------------------
Какво да кажа - ти знаеш, че статията ти ме разплака. Знаеш, че съм съгласна с упреците ти към всички - смътни сме все пак.
ОтговорИзтриванеТрудно е да призная, че всеки един от нас (и аз самата) ще намерим малките си дяволчета там - сред упреците. Всеки си има трески за дялане, но статията ти ще помогне да станем по-добри...Надявам се, че ще е по-лесно за всичко да си признаем гршките и да се опитаме (поне) да ги поправим...
Браво Дака много мъдро наистина ..
ОтговорИзтриванеХммм, наскоро се замислих над един въпрос свързан с втората точка от статията ти - "Не лъжи".
ОтговорИзтриванеВъпросът ми е простичък, но доста време ми отне да си разясня какво по-точно мисля относно него - "Кое е по-страшно - да заблудиш себе си или да лъжеш околните?"
Дали с всяка лъжа, отправена към другите хора, ти не почваш все повече и повече да вярваш в това, че да лъжеш е нещо нормално? И ако заблудиш себе си това не те ли прави по-уязвим отколкото, когато с някоя своя лъжа си наранил някого?
На практика хората усещат и свикват с лъжите ти след определено време... Но ако ти свикнеш с това да се самозаблуждаваш, то можеш ли да расъждаваш така, че да не залъжеш и хората около себе си? Пробвах да не лъжа въобще и стигнах до проблема - Когато някой направи нещо за теб, когато някой има някаква мечта или желание, когато някой се похвали с нещо, което не харесваш, ти почваш да заблуждаваш себе си, че това ти харесва, че ти вярваш в него и че е възможно да се сбъдне, за да може така да не нараниш човека до себе си... На практика лъжеш двойно повече, но понякога е много трудно да запазиш себе си, когато усещаш, че това, което търсиш, не съществува. И тогава единствения начин е да излъжеш себе си - така, че има ли значение дали ще излъжеш за това какво си закусвал или ще разчиташ на мечтите си и вечно ще живееш в една измислена представа за живота и самия теб, която постоянно ще се променя, но ще остава лъжлива?
Послепис: Извинявай, Дака за дългия коментар, но ми се искаше да попитам - да си отговоря сама и някой да сподели своето мнение, за да разбера дали правилно разсъждавам... И другото, което исках да кажа е - много се радвам, когато качваш статийки - прави го по-често, защото читателите често сме нетърпеливи ;)
Как е станало така, че съм пропуснал този коментар - не мога да кажа... имаше период от време, в който всеки ден проверявах за коментари, а беше назпразно. Въпреки това продължавах. Спрях да проверявам и ето че ти си писала :D
ОтговорИзтриванеБлагодаря за коментара ти, отново е много стойностен:)
Това е нещо, върху което не обърнах внимание в статията. Винаги съм приемал лъжата като средство да излъжеш другите, а не себе си. Лично аз не мога лъжа себе си. Колкото и да ми се иска да вярвам нещо, винаги усещам когато не е така и не забравям този факт. Случвало ми се е за да се опитам да съм щастлив да се опитвам да се самозалъжа, но колкото и аргументи да си преведа, че нещо е така, а не иначе - не успявах да се убедя, а само да приема опцията. Съвестта винаги ми се обаждаше.
И все пак... За мен двете неща се припокриват. Няма как да лъжеш себе си, без да излъжеш останалите. Просто хората около теб те приемат за това, което им се разкриеш. А да лъжеш себе си, означава да се определяш като еди какъв си чрез тази лъжа. Това отново е не по-малко лошо, отколкото просто да си лъжеш по класическия начин. Дали е по-лошо - не мога да кажа, може би е.
"Може би" понеже ти сам решаваш как да се отнасяш със самият себе си. Ти избираш дали да се заблуждаваш, подтискаш и тнт. и това се отразява най-вече на теб самият. Особено ако става въпрос за нещо, което не споделяш и е изцяло твое лично преживяване или чувство. От друга страна, както вече казах, колкото и да е лично, това няма как да не се отрази на другите, нека не се повтарям.
Така че... лъжата си е лъжа, към който и да е отправена. Трябва да се избягва, поне тези от ежедневието ни, с които всички сме свикнали и имаме за нещо нормално. Както вече казах в статията - твърде съм млад и неопитен за да съдя ,например, дали трябва да кажеш на умиращ човек, че шансът да оживее е нищожен иби следвало да се предаде.
Хммм...Много интересно мение, но някакък не съм съвсем съгласна (пфууу защо все съм на опъки с всичко и всички...не е ясно)...
ОтговорИзтриване"Случвало ми се е за да се опитам да съм щастлив да се опитвам да се самозалъжа" - нима не си залъгвал себе си, че имаш нужда от някаква лъжа, за да си щастлив?
Аз лични съм съгласна, че пред себе си човек е честен - няма как да скриеш нещо, да забравиш за грешка или просто да кажеш точно обратното на тоа, което мислиш, НО това ни прави и най-лесно уязвими на лъжите си...
Не знам как да го обясня - според мен ние не можем да се самозалъгваме, или поне не в този смисъл, в който ти го приемаш... Ние постоянно се залъгваме, но несъзнателно...Постоянно гадаме какво мислят другите, какво казват, как се отнасят и така ние лъжем себе си с (в повечето случаи) напълно грешно мнение, което сме изградили към околните. А на всичкото отгоре на мен ми се е случвало подобно нещо:
Когато наблюдавам двама души, мога да кажа какво изпитват един към друг по жестовете, думите и мимиките им (в едно 90 % познавам абсолютно точно), но когато трябва да се запитам аз какво чувствам към някого (било то приятел, роднина, познат или нещо друго) изпадам в един огромен, объркан трап... Просто докато призная сама пред себе си, че преценката ми е грешна/вярна и докато погледна под различни ъгли на ситуацията, вече до толкова съм се залъгала, че това е окончателното ми мение, че няма начин да харесам/намразя/обикна... този човек...
Освен това, за да разбереш себе си ти е нужно дори повече от един живот - за да осъзнаеш грешките си и да ги признаеш, да научиш всичките си лоши страни и да ги преглътнеш, да видиш и хубавото, но да го подтиснеш (ако искаш да си скромен, а не самовлюбен :)) и да даваш път на приятелите ти за развитие, без да им завиждаш, въпреки да знаеш, че те заемат място,на което ти би седял много по-добре... Да знаеш всичко за себе си и да не прикриваш от себе си нещо, което съответно така прикриваш и от останалите...
Въпросът ми беше - Когато се самозалъгваме ние неизбежно лъжем и околните, но кое е по-страшно - да кажеш "Днес закусвах картофени палачинки", когато всъщност не си ял от вчера наобяд, или да повярваш на приятелското "Всичко ще се оправи", когато усещаш, че няма да е така, но въпреки всичко да подтиснеш чувствата си и наистина да се обедиш. И когато нещата се подобрят ти да си се обедил, че това е истина, въпреки че всеки занеш - всичко отново ще рухне (може да не е сега, но утре изведнъж, когато си се събудил, да не можеш да виждаш, да дишаш...)
Благодаря все пак за отговора много! И очаквам следващата статийка...